1 Товит, баща му, броеше дните. И когато изминаха дните на пътуването, а той се не връщаше,
2 Товит рече: дали не са ги задържали? дали не е умрял Гаваил, и няма кой да им даде среброто?
3 И много тъгуваше.
4 А жена му каза: загинал е син ни, затова и не дохожда. И почна да плаче за него и думаше:
5 горко ми, чедо, понеже аз те пуснах, о светило на очите ми!
6 Товит й каза: мълчи, не се вълнувай, той е здрав.
7 А тя му рече: ти мълчи, недей ме мами; загина момчето ми. - И всеки ден отиваше извън града на пътя, по който бяха заминали; денем хляб не ядеше, а нощем непрестанно плачеше за сина си Товия, докле не изтекоха четиринайсетте сватбени дни, за които Рагуил го бе заклел да преседи там. Тогава Товия рече на Рагуила: пусни ме, защото баща ми и майка ми вече се не надяват да ме видят.
8 А тъстът му каза: постой у мене, ще пратя до баща ти да му обадят за тебе.
9 А Товия казва: не, пусни ме при баща ми.
10 Рагуил стана и даде му Сара, жена му, половината имот, слуги и добитък и сребро
11 и, като ги благослови, пусна ги и рече: деца, да ви помага Бог Небесний, преди да умра.
12 После каза на дъщеря си: почитай твоя свекър и свекърва; сега те са твои родители; желая да слушам добро за тебе. И я целуна. И Една рече на Товия: любезний брате, да те въздигне Господ Небесний и да ми подари да видя деца от Сара, моята дъщеря, за да се зарадвам пред Господа. И ето давам ти дъщеря си да я пазиш; недей я огорчава.
13 След това Товия тръгна, благославяйки Бога, че Той насочи към добро пътя му; той благославяше и Рагуила и жена му Една. И, продължавайки пътя си, наближиха до Ниневия. |
