1 Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник?
2 Както ратай копнее за сянка, и както наемник чака края на работата си,
3 тъй и аз получих за дял суетни месеци, и тъжовни нощи ми са отброени.
4 Кога лягам, думам си: кога ще стана? А нощта се провлича, и аз се обръщам, докле ми омръзне, дозори.
5 Тялото ми е покрито с червеи и прашни струпеи: кожата ми се пука и гноясва.
6 Дните ми летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда.
7 Спомни си, че животът ми е духване, че окото ми не ще се върне да види добро.
8 Не ще ме види окото на оногова, който ме е видял; Твоите очи са върху мен, - а мен няма.
9 Разредява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе,
10 не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече.
11 Затова няма да сдържам устата си; ще говоря в утеснението на духа си; ще се оплаквам в горчивината на душата си.
12 Нима съм море или морско чудовище, та си поставил Ти стража над мене?
13 Кога си помисля: "моята постелка ще ме утеши; моето легло ще отнесе тъгата ми",
14 Ти ме плашиш със сънища и с видение ме ужасяваш;
15 и душата ми желае по-добре да се прекрати дишането, по-добре смъртта, нежели да се спазят костите ми.
16 Омръзна ми животът. Няма вечно да живея. Оттегли се от мен, защото дните ми са суета.
17 Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си,
18 посещаваш го всяка заран, изпитваш го всеки миг?
19 Кога ще ме оставиш, кога ще си идеш от мене, кога ще ми дадеш слюнката си да преглътна?
20 Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците! Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си?
21 И защо да ми не простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми? Защото, ето, аз ще легна в праха; утре ще ме подириш, а няма да ме има. |
